или разговор с Алеко Константинов...Продължаваме темата за американските красоти...
Вече не си спомням в кой клас се изучаваше "До Чикаго и назад", но едва ли има някой, който не е чел книгата и не си спомня описанието на Ниагарския водопод. Като дете ми беше направило голямо впечатление. Но след това никога не съм си и помисляла, че някой ден ще видя Ниагарския водопад, никога това природно чудо не е стояло в списъка ми с местата, които искам да посетя,поради една единствена причина – намира се в страна, която категорично отказвах да посетя и която съвсем преднамерено и предубедено не харесвах (и продължавам да не харесвам пак преднамерено и предубедено поради ред причини, но те са тема на друг постинг). Та да се върнем на темата за водопадите. Поради стечение на обстоятелствата, които знаете, в момента живея на 20 мин. от Ниагарския водопад.
„Ниагара! Дай боже всекиму да изпита такива блажени чувствования, каквито аз изпитах, като наближавахме Ниагарския водопад, а още повече - когато блесна с всичкото си величие пред очите ми това чудо на природата!"Когато отидох за първи път на водопадите, нищо подобно не се случи. Алековото описание все още бе живо в паметта ми и то бе по-красиво и по-величествено от това, което видях. Накратко, бях разочарована от това,
което видях или по-скоро не успях да видя. Явно не съм била доста добра по география или пък не съм се интересувала особено от страната на неограничените възможности и нейните природни красоти, но не знаех, че водопадите са два:
The American Falls и The Horseshoe Falls. От Horseshoe
Falls
почти нищо не се вижда от американския бряг, но се чува и усеща. Бумтенето наистина е ужасно и водната мъгла прониква навсякъде. Навярно гледката си струваше, но думите на Алеко не излизаха от съзнанието ми и аз исках да изпитам точно това, което той бе изпитал, но не се получаваше. American
Falls
също не беше нещо особено – просто стоиш до един водопад и виждаш как водата се разбива на метри под теб... И пак го нямаше „онова” усещане, че виждаш нещо величествено, уникално, едно от чудесата на природата. И така първата ми среща с Ниагарския водопад беше меко казано разочароваща. Опитвах да убедя себе си, че трябва да ми хареса, изтъквах си хиляди причини, включително че милиони туристи идват специално до тук, за да видят тази красота, но нищо не помогна.
Когато зимата затрупа Тонауанда, реших, че е отново време да навестим водопадите. Разбира се, трябваше да се видят през всичките годишни времена. Зимата ги беше направила особено красиви. Този път изобщо не можахме да стигнем до Horseshoe Falls, всичко беше затрупано с огромен бял калпак, а там където беше разринато, отстрани имаше планини от сняг. Не можеше да се стигне и до Luna
Island
, но пък успях да зърна донякъде the American Falls от кулата за наблюдения, която беше затворена предния път.
За да се ВИДЯТ водопадите, трябва да се отиде до Канада, ми каза Антоан. В началото не бях сигурна, че ще ми дадат канадска виза от САЩ, но се оказа възможно и ето преди няколко седмици се сдобих с такава. И какво ще правим през първата събота и неделя след сдобиването с този стикер беше напълно ясно – Канада и Ниагарския водопад! Сега вече бях развълнувана, защото предчувствах, че най-накрая ще видя думите на Алеко. И ето дойде неделя следобед, качихме се в колата с Антоан и потеглихме към Niagara Falls и Канада. На излизане от САЩ нямаше никакъв контрол, на влизане в Канада – обичайната проверка на документи. Тъй като паспортът на Антоан беше най-отгоре, разпитът беше изцяло ориентиран към него. Хиляда въпроса „защо?”, „какво?”, „къде?”, „колко?”... Мен само ме погледнаха и нито един въпрос... Паркирахме колата в специалния паркинг от другата страна на пътя, който минава покрай водопадите. Денят беше особено слънчев и над водопадите имаше невероятна дъга. Най-голямата и най-красивата, която съм виждала някога... От паркинга тръгнахме през малкото паркче към Horseshoe Falls. Наоколо беше като в приказка – на гости у Снежната кралица или истинска Winter Wonderland. Поради водната мъгла от водопадите, дърветата бяха обвити в леден скреж в най-причудливи форми – красота! Стигнахме до водопада... И тук следват думите на Алеко:
„От мястото, гдето стоим сега, виждаме в общи чърти следното: зад каменната ограда, над която сме се надвели, наляво падат буйни къдрави снопове разпенена вода и се губят на стотина метра долу, в една кипяща пенлива маса, от която се възнася силно бумтение; воден елмазен прах изхвърга тази кипяща маса; този прах по-нависоко се разредява, превръща се в прозрачна пара и слънчевите лучи, като се преломяват в нея, образуват полукръгла небесна дъга, двата краища на която са натопени в разбитата и омаломощена вода, която скача от водопадите и напълня цялата пропаст на около два километра дължина и половин километър широчина. Тази падаща вода, която е до лявата ни страна, е отцепена от общата маса на американския водопад с една малка скала, зад която се устремява в бездната още по-буйна маса, в стотина метра широчина. Погледнат отсреща, от канадския бряг, този водопад изглежда като трептяща маса от къдрави снопове пяна, между които личат светлозелените ивици на неразбитата вода. Зад този водопад е островът на Трите сестри, отгдето се вижда на голямо разстояние водата, която припка между камъните и полуразпенена предварително, устремява се в хаоса на канадския водопад, наречен водопад на Конската подкова. Ето где е чудото на Ниагара! На повече от двесте метра широчина, върху една полукръгла вдлъбната скала, с форма на конска подкова в средата, пада непрекъсната маса от ослепително блестяща пяна, на стотина метра дълбочина. Долу - ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потръсва цялата околност, снопове пяна се мятат като фонтани нагоре, воден прах обсипва целия водопад и над него ти виждаш ясно как се възнася към небесата водната пара, и пред очите ти се образуват облаци, които колкото по- нависоко, толкова по се сгъстяват и като че се вкаменяват над водопада.”
Едва ли има по-красиво описание от това. Коя ли съм аз да се опитвам да описвам нещо с думи, което не подлежи нито на фотографиране, нито на рисуване... Все пак ще добавя нещастен фотографски опит:
Та какъв е изводът – за да видиш Ниагарския водопад, трябва да отидеш до Канада, а не до САЩ – една доста голяма заблуда за повечето хора...
„Е моля ви се, после водопадите да ти показват някакъв си водоврат!”
За разлика от Алеко аз видях този „водоврат” (каква хубава българска дума, не се бях сетила за нея, като обяснявах за Whirlpool JetBoat…)доста преди водопадите, така че бях впечатлена от него...
След разходката покрай водопадите и двучасовото их-кане и ах-кане беше време да се подкрепим и се отправихме към Niagara Falls, едноименното канадско градче, което има щастието да се намира до тази природна забележителност. И докато американското му съответствие прилича на зле поддържано гето и единственото по-лъскаво нещо е Seneca Niagara Casino Hotel, канадците са превърнали част от това място в лунапарк. Изкачвайки се по улицата на „лунапарка”, се спряхме в едно магазинче за сувенири. Преди време писах как така и нищо не си купих от НЙС, поради една единствена причина – липса на нещо, което да ти хване окото, то тук картинката бе напълно различна. Чудиш се какво да си избереш... Напълних една чанта със сувенири и бях напълно щастлива, задоволила манията си за купуване на сувенири (по обратния път напълних още една :)). После хапнахме в Kelsey’s, което приличаше на „Мустанг”-а в Търново. Тук ми иде да отворя една голяма скоба и да се отплесна на тема заведения за хранене и пиене от всякакъв вид, но май ще е по-добре това да е тема на нов постинг. Светлата част на деня беше към своя край и се отправихме към паркинга. Беше невъобразимо студено... То си беше студено през целия ден. Пръстите ми се бяха вкочанили през ръкавиците само защото се опитвах да снимам през цялото време. След кратка въртележка из улиците на Niagara Falls, само защото се съобразявахме със знаците сочещи „към САЩ” и „към Мостът на дъгата”, най-накрая намерихме верния път и се озовахме до КПП-то на американската граница. Бях чувала истории, граничещи с невероятното, относно държанието на граничните служители на американската граница, включително и лични истории-небивалици на Антоан, и бях доста притеснена дали ще ни правят проблеми. Питаха ни само какво сме правили в Канада и колко сме стояли и нищо повече. Явно съм имала късмет...
С Канада посетените от мен страни стават 26 :)(като тук не включвам страните, през които съм преминавала транзитно). Интересна статистика... отскоро почнахме да я водим с Антоан – неговите страни в момента са 27.
И както всяка торта има черешка, или беше сладолед, няма значение... или „най-хубавото за накрая” и аз така. Не мога да завърша този постинг без да сложа „черешката”. В началото казах, че ходихме в Канада миналата неделя, но все пак трябва да уточня кога беше. Според официалните документи (печатите в нашите паспорти) за първи път отидох в Канада на 29.02.2009 ... Сега се питам, била ли съм изобщо там, ако денят, в който съм била, на практика не съществува. Интересна тема за размисъл... Аз предпочитам да смятам, че съм била, така Антоан ме води само с една страна в състезанието...
А вие къде бяхте на 29.02.2009 г.?
