Пълна срамота... Мина толкова време, а аз още не съм разказала за втория ден от нюйоркското приключение. То ще настане време за други разкази, а аз още този не съм завършила.
Денят започна по обичайния начин. Взехме автобуса от спирката пред хотела, който ни отведе в току-що събудилия се НЙС. Червените hop-on hop-off автобуси вече се движеха по обичайните си маршрути и ние се качихме на един, който трябваше да ни отведе директно на Battery Park. Този път имах невероятния късмет да наблюдавам представлението Ню Йорк от първия ред на балкона, т.е. от първата седалка на втория етаж. Определено си струваше. Предния ден пропуснах част от пътешествието, тъй като в началото трябваше да се возим на първия етаж, а от там нищо не може да видиш, а после бяхме на последния ред, където нямаше покрив и пукнахме от студ... Но този ден, късметът беше на наша страна... Така успях да видя нещата, които предния ден бях пропуснала, като Madison Square Garden, пощата, Greenwich Village, Soho.
След около 30 минутно пътуване пристигнахме на Battery Park. Наредихме се на опашката за билети и нали късметът вървеше по петите ни, дойде един човек и ни предложи два билета за Статуята на свободата безплатно. Ние изобщо не се противихме и ги взехме като добри деца. Една опашка по-малко. Излязохме от къщичката за билети и тръгнахме да търсим края на опашката, чието начало трябваше да ни качи на ферибота за Liberty Island, където се намира Статуята на свободата. Направихме пълна обиколка на парка и накрая стигнахме почти там, откъдето тръгнахме... Докато сме обикаляли, опашката беше нарастнала... И тук късметът си тръгна и отпочна голямото чакане... 3 часа... А времето... беше просто ужасно... Силен, бръснещ, студен вятър... Окапаха ни ушите от студ... Просто не е за вярване какво изтърпяхме, за да се качим на ферибота... Да не говорим отново за проверките и претърсванията преди това. Тия американци са обсебени от идеята, че на всяка крачка дебнат терористи и се чудят как да вдигнат във въздуха, я Empire State Building, я Статуята на свободата. Да не говорим, че предния ден решихме да посетим Националния музей на американските индианци, разбира се не от любов към индианското изкуство, и трябваше да минем през всичките хиляди проверки, само за да ползваме тоалетната. А в целия музей нямаше нито един посесител и само служебни лица, но това не им попречи да ни накарат да си събуем обувките, да си махнем коланите, да си съблечем палтата, да си махнем шаловете, че накрая и чантите ни пребъркаха... Така трябва да е - това е обект от национално значение. В същото време в един друг обект, който явно няма никакво значение за американското правителство, просто си влизаш и се наслаждаваш на световното изкуство. Става въпрос за Metropolitan Museum of Arts. Или пък терористите не ходят по музеи за изкуство. Сигурно е така.
И ето... след тричасово чакане в невероятния студ най-накрая стъпихме на Острова на свободата. Определено чакането си струваше. Не толкова заради самата Статуя на свободата, която е толкова изтъркана вече като символ, а заради ето тази гледка, която се открива от острова:
 |
| From 2008_US_New York City |
Красота!
Помотахме се известно време на острова, т.е. обиколихме го веднъж, направихме си фотосесия пред статуята и влязохме в магазина за сувенири. Американците (или по-скоро китайците) са майстори на грозните сувенири. Кой от кой по-грозен... В този случай не помогна и манията ми към сувенири - просто нищо не изглеждаше достатъчно прилично, за да си го купиш. След кратката разходка на острова, тъй като отдавна не ни се беше случвало да чакаме, се подредихме на нова опашка, този път за ферибота обратно към Манхатън. За щастие не чакахме много, не повече от 45 мин....
Най-накрая в късния следобед отново бяхме в Манхатън. И да не си помислите, че сме приключили с чакането - не...... не сме... Наредихме се на поредната опашка, този път за hop-on hop-off автобус. Чакането отне отново към 45 мин. Отново умряхме от студ, който този път беше подкрепен и със значителна доза глад. Май изобщо не бяхме яли този ден, ако не се брои хот-догът и фъстъците, докато чакахме на тричасовата опашка... Успяхме все пак да се качим в 5-ия или 6-ия автобус, който дойде. Изобщо не ме бе грижа дали ще седя на първия ред на балкона... На първия етаж беше топло и дори можеше да се дремне. Но не би. Екскурзоводът се оказа отблъскващо неприятен, звукът беше прекалено силен, а човекът не спираше да повтаря една фраза, която слава Богу вече не помня, но беше нещо като нашето "нали?" - изключително изнервящо. И после защо ставали убийства... Някой трябваше да слезе от автобуса и тъй като едва ли екскурзоводът щеше да го направи доброволно, а ние не сме по насилието, решихме да проявим инициатива и слязохме по средата на пътя, преди да сме стигнали дестинацията. И добре направихме.
По пътя към Central Park минахме покрай Rockefeller Center и известния мюзикхол Radio City. За съжаление, когато стигнахме в Central Park, вече беше тъмно и не можахме да видим този оазис насред морето от небостъргачи в пълния му блясък. Мен нещо ме беше хванала параноята, че някой ще изскочи насреща ни, ще ни обере или ще ни наръга с нож... Явно много американски филми гледам, трябва да ги намаля. Но си беше страшничко... Central Park е още една причина да се посети НЙС отново. След кратка и параноична разходка из парка стигнахме до последната спирка на нашето нюйоркско приключение - Metropolitan Museum of Arts.
Ако не бях посетила този музей, все още щях да се заблуждавам, че съм видяла значителна част от произведенията на импресионистите в Musee d'Orsay в Париж... Да се разгледа Metropolitan Museum of Arts за час и половина е безумно начинание, граничещо с лудост, абсолютно неизпълнимо. Аз си набелязах секция Модерно изкуство, Европейско изобразително изкуство кр. на 19 в. - нач. на 20 в., Европейско изкуство и Японско изкуство. До японското изкуство изобщо не стигнах, а европейското го разгледах, все едно преминавах с TGV през коридорите... Това, което успях да видя, беше модерното изкуство, кр. на 19 в. - нач. на 20 в. и импресионистите... Чудя се как да опиша впечатленията си... Чувствах се, все едно ме бяха нокаутирали... Снимах като обезумял японски турист... Повечето от нещата може да видите в картинната галерия на блога. Бях изпаднала в транс, по-точно в безумен транс. Антоан се влачеше с последни сили от стая в стая или по точно от стол на стол, или от диванче на диванче, каквото се случеше... А аз с неимоверни усилия на волята стоях права пред всяка картина, във всяка стая... Краката не ме държаха, но болката си струваше... Сега се сещам, как Хемингуей обясняваше в "Безкраен празник", че на гладен стомах най-добре възприемал изкуството, имало връзка с физическата болка... Вече съм напълно съгласна с него...
Затвориха музея в 21:30 и ние тръгнахме към автогарата. На картата разстоянието не изглеждаше кой знае какво, но сега като направих справка в Гугъл се оказа, че е трябвало да извървим 3.7 км! А ние едва стояхме на краката си. В началото посядвах на всяка пейка покрай парка, но накрая се наложи и да побягаме, за да хванем последния автобус... Умората беше неимоверна... А все още не бяхме изпълнили всички точки от моята програма за втория ден в НЙС - останаха Музеят на модерното изкуство и Музеят Гугенхайм... и куп други неща... За 2 дни в НЙС - толкова, другото е в кръга на мечтите и илюзиите...
След като разходихме храната и алкохола за из път до НЙС (без да ги наченем), вече беше време да ги върнем обратно в Тонауанда. В неделя тръгнахме малко преди обед, към 11:00 ч. и по предварителни изчисления и предишен опит след около 7 часа път трябваше да сме си вкъщи. Но пътуването не се оказа толкова кратко... На няколко пъти попадахме в неколкочасови задръствания, в планината валеше сняг... В Тонауанда пристигнахме в 10:00 часа вечерта, след едно 11-часово кошмарно пътуване.
Така завърши приключението Ню Йорк Сити...
